Белезниците неприятно се врязваха в ръцете и краката ми. Всичко, което виждах пред себе си бе малка затворническа камера, облята в бледа светлина и къс коридор зад решетките. Тук винаги бе гробна тишина, само понякога приглушено се чуваше звука на капеща вода. Понякога, около веднъж месечно, нещо отвъд каменните стени нарушаваше моето единение и покой. Ако се доверя на опита, то това бе свистенето на огромни въртящи се барабани. И точно веднъж месечно осъзнавах, че трябва да направя всичко, за да се измъкна от тук. Може би днес дойде този момент?